През почивните дни по пътя между печката, пералнята и прахосмукачката виждам как голямата помага на малката за домашното по математика. И после плахо ме пита.
Мамо, искам малко помощ по литература. Имам да пиша есе за трагичната съдба на хъшовете в “Немили, недраги”.
Отложих помощта за другия ден, а малката веднага предлага.
Како, аз ще ти помогна, много съм добра по съчиненията.
Наистина е много добра.
За какво имаш да пишеш. А, не става, не съм ги виждала тия хъшове, не мога да ги опиша.
В неделя си поприказвахме за хъшовете, зададох няколко въпроса и предложих да напише отговорите. Мисля, че се получи добре.
И се сетих за моите ученически неволи. Вече май нищо не помня от класиците в учебника по литература. Освен оная тънка разлика между Ботев и Вазов.
Кажи ми сестро, де е Караджата?
Пи кафе и излезе.
Добре де, ще извървя още веднъж-по-бавно.
Ами, виждала е сигурно, но вече не им викат така:)